От 1989 до днес: България и феноменът национално единство
Коментар от Даниел Смилов:
На българската политическа сергия в никакъв случай няма дефицит на една тържествено опакована стока с етикет “национално единение ”. Защото „ съединението прави силата ". В сериозни за нацията моменти всички би трябвало да застанат зад една идея. Както са застанали предците ни, защитавайки обединяването на Княжество България и Източна Румелия. И изобщо: когато става дума за война или интернационален футболен мач, всеки се подрежда зад флага си. Така е редно.
Политиката обаче рядко е война, нито пък е футболен мач. В по-рутинен подтекст политиката се показва в търсене и намиране на най-ефективното решение за даден публичен проблем. В тези случаи няма огромна изгода от униформено единодушие или липса на вътрешна конкуренция. Напротив, положителното ръководство и същинските решения постоянно са плод на плурализъм, конкуренция, съревнование на хрумвания и на техните последователи. Съвременната народна власт е в действителност тъкмо това - партийно съревнование. (Добре е да си го припомняме, когато твърдим, че демокрацията е най-хубавата форма на ръководство.)
Търговците на “национално единение ” обаче виждат политиката точно като война или футболен мач - и приканват за общ строй по всички въпроси. За тях “единението ” е необикновен тип пенкилер, който дава отговор на всички най-важни обществено-политически проблеми. Няма значение какво ще е решението, значимо е да сме единни - това е рекламното известие.
Търговията с “национално единение ” не постоянно се прави от шарлатани, които продават джунджурии на лековерни гласоподаватели. Но вглеждайки се в актуалната ни политическа история, няма по какъв начин да не видим свръхпредставеността на шарлатаните в този политико-търговски сегмент.
Съмненията за измамничество се ускоряват от къс обзор и на интернационалния опит. Най-известните търговци на “национално единение ” нормално са автократи или диктатори - Владимир Путин и Ким Чен Ун са положителни образци. В либерален подтекст пък най-шумните радетели за “национално единение ” като Орбан, Качински, Льо Пен, Вилдерс или Салвини нормално са мощно поляризиращи, разделящи нацията фигури. Ако дойдат на власт, обстановката в страните им постоянно замязва на студена революция. Но да се върнем на българския опит.
Даниел Смилов
Серия първа: Българска социалистическа партия
В годините директно след рухването на комунистическия режим новопреименуваните комунисти трансфораха “националното единение ” в свое централно мото и постоянно представяха Съюз на демократичните сили като брадата и неподстригана заплаха за националното единство. От дистанцията на времето елементарно може да се види какво имаше като съответна политика под лъскавата опаковка на екс-комунистическото “национално единение ”:
- опит за бягство от отговорност за закононарушенията на комунистическия режим;
- задържане на България в орбита, близка до руско-съветската;
- отсрочване на приватизацията;
- създаване на опция за струпване на капитали от хора на някогашния режим, получили начален подтик посредством куфарчета, банкови сметки или присъединяване в мрежи на някогашни сътрудници на Държавна сигурност, представители на репресивните структури, борци, щангисти и пр.;
- отсрочване или недопускане на лустрация на обвързваните с Държавна сигурност.
Тази стратегия съумя, само че за злощастие България банкрутира тежко през 1996-1997 година. Държавните компании генерираха огромни загуби, всичко скъпо беше източено посредством привилегировани частни играчи като “Мултигруп ”, по улиците се вихреха мутри с защита на полицията. Банките затвориха и се стигна до хиперинфлация. Наложи се брадатата заплаха Съюз на демократичните сили да оправя нещата, макар че бе нездравословна за “единството на нацията ”.
Серия втора: Сакскобургготски и Първанов
Оправянето се състоеше в нормализация на страната: осъществяване на безумно закъснялата приватизация, излизане от руско-съветската орбита посредством участие в НАТО и Европейски Съюз, усмиряване на мутрите и основаване на администрация, която да е по-лоялна към народа си, в сравнение с към Москва или “Мултигруп ”. Правителството на Костов не съумя във всичко това - имаше провали и в клиентелистката приватизация, и във връзка с лустрацията. Но като цяло България пое към НАТО и Европейски Съюз, а това беше голямо достижение на фона на разрухата от 1996-1997.
Когато страната стартира да си стъпва на краката, още веднъж стана фешън да се вини брадатата седесарска заплаха за разделянето на нацията. Този път беше открит необикновен и ексцентричен притежател на “националното единение ” - някогашният цар Симеон, който съвсем куриозно стана министър председател. Пак от дистанцията на времето може да се каже, че под царското покривало “единството ” се показваше главно в следното:
- връщане на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и представители на “Мултигруп ” във властта;
- отваряне на АЕЦ “Белене ” като поклон към Русия поради пронатовския и европейски курс на България;
- забравяне за лустрацията на ДС-агенти;
- основаване на конкуриращи се клиентелистки групи, дружно със съществено отваряне на България към европейските пазари.
Симеон Сакскобургготски
Програмата “Сакскобургготски ” може да се мисли за реванш на силите, изгубили властта през 1997. Но тя беше и заричане за постепенна “европеизация ” на страната, при която клиентелните мрежи на прехода ще изсветлеят и произходът им ще бъде пропуснат. В Европейски Съюз и НАТО, само че без да изхвърляме комунистическия багаж.
Първанов и тройната коалиция продължиха похода към по този начин дефинираното “национално единение ”: два други съветски плана бяха добавени към “Белене ”, с цел да се получи “Големият шлем ”. ДС-агентите доближиха върховете на държавната власт и минаха 50% в българската дипломация.
Серия трета: Борисов
Харизмата на Сакскобургготски бързо се износи, а Първанов по този начин и не съумя да се снабди със лична. А и демократичната процедура изисква от време на време ободряване на носителите на “национално единение ”. Моделът беше основан, само че след 2007 година имаше потребност от нова персонификация, която се появи в лицето на Бойко Борисов.
ГЕРБ замениха плуралистичния клиентелизъм на Национална движение „Симеон Втори" и тройната коалиция с по-концентриран модел, който даде преимущество на няколко едри олигарси на национално равнище и на партийни лоялисти по места. Кризата от 2008 година докара и до отлив на непознати капитали и бизнес. И в тази по-слабо конкурентна среда “националното единение ” доби тип на все по-тесни връзки сред държавно управление и избрани стопански ползи, съсредоточени главно към КТБ и Движение за права и свободи. Това беше и моментът, в който бе раздут “балонът ” КТБ, а Цветан Василев бе трансфорат в “първи банкер ” на страната. В медиите пък се наложи де факто монопол на неговите приятели.
Премиерът Борисов
Тези ползи станаха толкоз мощни, че пробваха да минат и без “персонификацията на единството ” - Борисов. Това докара до рецесията от 2013 година, държавното управление на Орешарски, назначението на Пеевски в ДАНС, последвалите митинги. А с банкрута на КТБ пропадна опитът Борисов да бъде отхвърлен от ползите, които самичък отгледа. С второто и изключително с третото си държавно управление Борисов подписа помирение с тези ползи (или каквото остана от тях след банкрута на КТБ). Той не ги закача, а те го крепят като знак на националното помиряване.
Серия четвърта: Радев
Отначало страхливо, а неотдавна и по-открито, президентът Радев също влезе в нишата на “националното единение ”, като държа тирада и даде поддръжка на цивилен начинания в тази посока. Като някогашен боен този вид говорене му импонира.
Той би трябвало да знае обаче, че влиза в мощно претрупан политически подтекст, в който “националното единство ” значи напълно характерни неща (като оценените по-горе). Мнозина виждат Радев като нова персонализация на “националното единение ” по следния метод:
- Борисов към този момент е поизносен и би трябвало да му се готви заместител. В случай, че актуалният патрон падне от власт, нужна би била фигура, която да удържа същите или сходни договорености;
- Подготвянето на опция на Борисов в допълнение го отслабва. И го прави по-зависим от медийно-икономическите групи, с които е в помирение. Така Борисов става още по-удобен за лобисткия им натиск;
- Прави се опит страната да бъде тласната в проруска орбита. С аферата “Скрипал ” и поддръжката за Орбан теренът към този момент е квалифициран. Радев би могъл да бъде комфортен за сходни опити;
Президентът Радев
- Проекти като АЕЦ “Белене ” явно не могат да се осъществят при Борисов, защото на него му липсва нужната увереност да се конфронтира с Брюксел и с част от гласоподавателите си. Вярно, че не е спрял кранчето и продължава да заплаща по съветските проекти; правилно, че прави опити за новото им съществено отваряне, само че Радев би бил по-решителен на този фронт.
Така стигаме до следната теорема: в българския политически подтекст “национално единение ” нормално значи вкарване на страната в проруска орбита, отваряне на АЕЦ “Белене ”, помирение и държавен чадър над избрани стопански ползи (от „ Мултигруп " до КТБ и ортаците ѝ), както и приемливост към някогашни сътрудници на Държавна сигурност в обществената сфера. Затова всеки, който се залавя с търговия на “национално единение ”, би трябвало да потвърди, че има по-благородни претекстове от гореизброените общоприети характерности на този феномен.
На българската политическа сергия в никакъв случай няма дефицит на една тържествено опакована стока с етикет “национално единение ”. Защото „ съединението прави силата ". В сериозни за нацията моменти всички би трябвало да застанат зад една идея. Както са застанали предците ни, защитавайки обединяването на Княжество България и Източна Румелия. И изобщо: когато става дума за война или интернационален футболен мач, всеки се подрежда зад флага си. Така е редно.
Политиката обаче рядко е война, нито пък е футболен мач. В по-рутинен подтекст политиката се показва в търсене и намиране на най-ефективното решение за даден публичен проблем. В тези случаи няма огромна изгода от униформено единодушие или липса на вътрешна конкуренция. Напротив, положителното ръководство и същинските решения постоянно са плод на плурализъм, конкуренция, съревнование на хрумвания и на техните последователи. Съвременната народна власт е в действителност тъкмо това - партийно съревнование. (Добре е да си го припомняме, когато твърдим, че демокрацията е най-хубавата форма на ръководство.)
Търговците на “национално единение ” обаче виждат политиката точно като война или футболен мач - и приканват за общ строй по всички въпроси. За тях “единението ” е необикновен тип пенкилер, който дава отговор на всички най-важни обществено-политически проблеми. Няма значение какво ще е решението, значимо е да сме единни - това е рекламното известие.
Търговията с “национално единение ” не постоянно се прави от шарлатани, които продават джунджурии на лековерни гласоподаватели. Но вглеждайки се в актуалната ни политическа история, няма по какъв начин да не видим свръхпредставеността на шарлатаните в този политико-търговски сегмент.
Съмненията за измамничество се ускоряват от къс обзор и на интернационалния опит. Най-известните търговци на “национално единение ” нормално са автократи или диктатори - Владимир Путин и Ким Чен Ун са положителни образци. В либерален подтекст пък най-шумните радетели за “национално единение ” като Орбан, Качински, Льо Пен, Вилдерс или Салвини нормално са мощно поляризиращи, разделящи нацията фигури. Ако дойдат на власт, обстановката в страните им постоянно замязва на студена революция. Но да се върнем на българския опит.
Даниел Смилов
Серия първа: Българска социалистическа партия
В годините директно след рухването на комунистическия режим новопреименуваните комунисти трансфораха “националното единение ” в свое централно мото и постоянно представяха Съюз на демократичните сили като брадата и неподстригана заплаха за националното единство. От дистанцията на времето елементарно може да се види какво имаше като съответна политика под лъскавата опаковка на екс-комунистическото “национално единение ”:
- опит за бягство от отговорност за закононарушенията на комунистическия режим;
- задържане на България в орбита, близка до руско-съветската;
- отсрочване на приватизацията;
- създаване на опция за струпване на капитали от хора на някогашния режим, получили начален подтик посредством куфарчета, банкови сметки или присъединяване в мрежи на някогашни сътрудници на Държавна сигурност, представители на репресивните структури, борци, щангисти и пр.;
- отсрочване или недопускане на лустрация на обвързваните с Държавна сигурност.
Тази стратегия съумя, само че за злощастие България банкрутира тежко през 1996-1997 година. Държавните компании генерираха огромни загуби, всичко скъпо беше източено посредством привилегировани частни играчи като “Мултигруп ”, по улиците се вихреха мутри с защита на полицията. Банките затвориха и се стигна до хиперинфлация. Наложи се брадатата заплаха Съюз на демократичните сили да оправя нещата, макар че бе нездравословна за “единството на нацията ”.
Серия втора: Сакскобургготски и Първанов
Оправянето се състоеше в нормализация на страната: осъществяване на безумно закъснялата приватизация, излизане от руско-съветската орбита посредством участие в НАТО и Европейски Съюз, усмиряване на мутрите и основаване на администрация, която да е по-лоялна към народа си, в сравнение с към Москва или “Мултигруп ”. Правителството на Костов не съумя във всичко това - имаше провали и в клиентелистката приватизация, и във връзка с лустрацията. Но като цяло България пое към НАТО и Европейски Съюз, а това беше голямо достижение на фона на разрухата от 1996-1997.
Когато страната стартира да си стъпва на краката, още веднъж стана фешън да се вини брадатата седесарска заплаха за разделянето на нацията. Този път беше открит необикновен и ексцентричен притежател на “националното единение ” - някогашният цар Симеон, който съвсем куриозно стана министър председател. Пак от дистанцията на времето може да се каже, че под царското покривало “единството ” се показваше главно в следното:
- връщане на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и представители на “Мултигруп ” във властта;
- отваряне на АЕЦ “Белене ” като поклон към Русия поради пронатовския и европейски курс на България;
- забравяне за лустрацията на ДС-агенти;
- основаване на конкуриращи се клиентелистки групи, дружно със съществено отваряне на България към европейските пазари.
Симеон Сакскобургготски
Програмата “Сакскобургготски ” може да се мисли за реванш на силите, изгубили властта през 1997. Но тя беше и заричане за постепенна “европеизация ” на страната, при която клиентелните мрежи на прехода ще изсветлеят и произходът им ще бъде пропуснат. В Европейски Съюз и НАТО, само че без да изхвърляме комунистическия багаж.
Първанов и тройната коалиция продължиха похода към по този начин дефинираното “национално единение ”: два други съветски плана бяха добавени към “Белене ”, с цел да се получи “Големият шлем ”. ДС-агентите доближиха върховете на държавната власт и минаха 50% в българската дипломация.
Серия трета: Борисов
Харизмата на Сакскобургготски бързо се износи, а Първанов по този начин и не съумя да се снабди със лична. А и демократичната процедура изисква от време на време ободряване на носителите на “национално единение ”. Моделът беше основан, само че след 2007 година имаше потребност от нова персонификация, която се появи в лицето на Бойко Борисов.
ГЕРБ замениха плуралистичния клиентелизъм на Национална движение „Симеон Втори" и тройната коалиция с по-концентриран модел, който даде преимущество на няколко едри олигарси на национално равнище и на партийни лоялисти по места. Кризата от 2008 година докара и до отлив на непознати капитали и бизнес. И в тази по-слабо конкурентна среда “националното единение ” доби тип на все по-тесни връзки сред държавно управление и избрани стопански ползи, съсредоточени главно към КТБ и Движение за права и свободи. Това беше и моментът, в който бе раздут “балонът ” КТБ, а Цветан Василев бе трансфорат в “първи банкер ” на страната. В медиите пък се наложи де факто монопол на неговите приятели.
Премиерът Борисов
Тези ползи станаха толкоз мощни, че пробваха да минат и без “персонификацията на единството ” - Борисов. Това докара до рецесията от 2013 година, държавното управление на Орешарски, назначението на Пеевски в ДАНС, последвалите митинги. А с банкрута на КТБ пропадна опитът Борисов да бъде отхвърлен от ползите, които самичък отгледа. С второто и изключително с третото си държавно управление Борисов подписа помирение с тези ползи (или каквото остана от тях след банкрута на КТБ). Той не ги закача, а те го крепят като знак на националното помиряване.
Серия четвърта: Радев
Отначало страхливо, а неотдавна и по-открито, президентът Радев също влезе в нишата на “националното единение ”, като държа тирада и даде поддръжка на цивилен начинания в тази посока. Като някогашен боен този вид говорене му импонира.
Той би трябвало да знае обаче, че влиза в мощно претрупан политически подтекст, в който “националното единство ” значи напълно характерни неща (като оценените по-горе). Мнозина виждат Радев като нова персонализация на “националното единение ” по следния метод:
- Борисов към този момент е поизносен и би трябвало да му се готви заместител. В случай, че актуалният патрон падне от власт, нужна би била фигура, която да удържа същите или сходни договорености;
- Подготвянето на опция на Борисов в допълнение го отслабва. И го прави по-зависим от медийно-икономическите групи, с които е в помирение. Така Борисов става още по-удобен за лобисткия им натиск;
- Прави се опит страната да бъде тласната в проруска орбита. С аферата “Скрипал ” и поддръжката за Орбан теренът към този момент е квалифициран. Радев би могъл да бъде комфортен за сходни опити;
Президентът Радев
- Проекти като АЕЦ “Белене ” явно не могат да се осъществят при Борисов, защото на него му липсва нужната увереност да се конфронтира с Брюксел и с част от гласоподавателите си. Вярно, че не е спрял кранчето и продължава да заплаща по съветските проекти; правилно, че прави опити за новото им съществено отваряне, само че Радев би бил по-решителен на този фронт.
Така стигаме до следната теорема: в българския политически подтекст “национално единение ” нормално значи вкарване на страната в проруска орбита, отваряне на АЕЦ “Белене ”, помирение и държавен чадър над избрани стопански ползи (от „ Мултигруп " до КТБ и ортаците ѝ), както и приемливост към някогашни сътрудници на Държавна сигурност в обществената сфера. Затова всеки, който се залавя с търговия на “национално единение ”, би трябвало да потвърди, че има по-благородни претекстове от гореизброените общоприети характерности на този феномен.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ